Защо казваме “да”, когато имаме предвид “не” и какво се случва с нас

Как ще  бъда приет? Дали няма да ме отхвърлят? Ами ако нараня човека, който е важен за мен?

Когато действаме и говорим в разрез с нашите потребности и желания, за да задоволим нечии други, ние искаме да бъдем харесвани, обичани, да бъдем приети добре. Захвърляме нашите представи за това какво искаме, кое е правилно според нас, за да си заслужим любовта и уважението в очите на другия, важен за нас. Погазваме нашите собствени правила и нужди, като намаляваме важността  и стойността им. Това, което всъщност се случва е, че намаляваме и собствената си стойност в очите на важния друг, заради който правим акта на обезценяване на личните потребности, казвайки “да” на него и в същото време “не” на нас самите. С това действие, в желанието си да намалим неприятните преживявания, свързани с евентуалния сблъсък или конфликт, в противоречието между собствените нужди и тези на важния за нас човек, ние отхвърляме себе си и правото да имаме онова, което ни принадлежи като отделна личност и индивид, а когато такова право липсва, липсва и необходимостта да бъде изпълнено условието за отчитане на личността, иначе казано – другия не се чувства ангажиран да ни дава уважението си като отделна, заслужаваща доверие личност.

Странен парадокс, нали?

В желанието си да получим любов, ние намаляваме от възможността да получим такава. Търсенето на любов в очите на другия, отваря нова врата за нас, над която е добре да си зададем въпроса:

“Имаме ли достатъчно любов към себе си?”

Любов, която да ни послужи в отстояването на позицията ни, да ни даде сила в себеизразяването и да ни даде възможност да дадем на другия. Ако и отсрещната страна е в синхрон с нас самите в този момент, формиралият се процес се разгръща в зряла любов, в която няма недостиг или излишък и може да съществува в съзвучие между два независими индивида, които могат да живеят в зрял съюз.