Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ), често срещан с английската абревиатура ADHD (Attention Deficit Hyperactivity Disorder) е неврологично поведенческо състояние, включващо затруднено внимание, хиперактивност и импулсивност.
Синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ) е неврологично разстройство, което засяга както деца, така и възрастни. То се характеризира с трудности в концентрацията, контрола на вниманието и хиперактивност. Този синдром може да оказва сериозно въздействие върху обучението, професионалния живот и социалните взаимодействия на засегнатите лица.
То се счита за едно от най-често срещаните неврологични разстройства през детството, като броят на клинично диагностицираните случаи е между 2% и 5% по последни данни. Важно е да се отбележи, че не всяка трудност при концентрация и проблеми с поведението могат да означават непременно СДВХ.
Причини за СДВХ
Въпреки множеството проучвания и експерименти, учените все още не са успели да намерят точната причина за СДВХ. Допуска се, че комбинация от генетични фактори, причини, свързани със средата и отглеждането и неврологични фактори могат да играят роля в развитието на разстройството. Генетичната предразположеност, дисбаланс на химичните вещества в мозъка, неблагоприятна среда на развитие, като излагане на токсини, преживяване на стрес могат да бъдат причини за синдрома.
Общоприетото мнение е, че синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивността (СДВХ) е резултат от дисфункция в неврологичните процеси, свързани с производството или употребата на допамин и норадреналин в различни области на мозъка, въпреки че все още не са ясни конкретните причини за това. Изглежда, че взаимодействието между генетични фактори и околната среда може да играе важна роля.
Много изследователи се фокусират върху неоптималното функциониране на невронните пътища и невропсихологичните процеси. Техните теории често съчетават класическата невропсихология със съвременната когнитивна наука, като подчертават значението на емоциите, мотивацията и познанието в контекста на предполагаемата невронна основа на съответните механизми. Съвременните невропсихологични подходи считат нарушенията в екзекутивните функции за съществен елемент от синдрома.
Симптоми
Липсата на внимание, хиперактивността (ажитация при възрастните), разрушителното поведение и импулсивността са често срещани симптоми при СДВХ. Обучителните трудности също са на лице, както и проблемите с взаимоотношенията. Признаците и симптомите могат да бъдат трудни за дефиниране, тъй като не е лесно да се прецени къде свършват нормалните нива на невнимание, хиперактивност и импулсивност и къде започват значимите нива, изискващи намеса. Преди всичко е необходимо да се види до колко е нарушено качеството на живот и как се чувства засегнатото лице.
Симптомите варират, спрямо различната възраст, в която се наблюдава синдромът, но най – общо включва три основни компонента:
Дефицит на вниманието: Затруднения във вниманието, липса на концентрация, трудност в запазването на вниманието върху задачите, лесно отвличане от външни стимули. Разсеяност, губене на неща. Забравяне.
Хиперактивност: Засилено и непрекъснато движение, интензивна подвижност, трудност в сядането на едно място за продължително време, избягване на седящи дейности.
Импулсивност: Затруднение в контролирането на импулсивните поведения, като говорене преди да се помисли, прекъсване на другите или включване в рисковани дейности без предварително обмисляне.
Според критериите на двете основни класификационни системи ДСН -5 и МКБ -11, по които се разграничават подтипове са три:
Предимно с невнимание: Лесно разсейване, не слуша, не изпълнява инструкции правилно, липса на добра организация, губи предмети, забравя, не съумява да запази фокус върху изпълнението на задачите.
Предимно с хиперактивност-импулсивност: Тича, върти се, когато е седнал, трудности да седи неподвижно за дейности, които го изискват – вечеря, театър, винаги е “в движение”, говори прекомерно, отговаря на въпроси преди да са зададени до край, довършва изреченията на другите, трудно мо е да чака
Комбиниран: Отговаря на критериите както за невнимателния, така и за хиперактивно-импулсивния СДВХ.
Лечение
Обичайните методи за лечение на синдрома на дефицита на вниманието и хиперактивността (СДВХ) обикновено включват психотерапия и/или прием на медикаменти, както самостоятелно, така и в комбинация. Въпреки, че тези методи могат да подобрят дългосрочните резултати, те обикновено не премахват напълно отрицателните симптоми.
Медикаментите, използвани за лечение, варират и включват стимуланти, атомоксетин, антагонисти на алфа-2 адренергичните рецептори и понякога антидепресанти. За тези, които имат затруднения със съсредоточаването върху дългосрочни цели, значителната подкрепа може да подобри изпълнението на задачите. Стимулантите за СДВХ също така могат да подобрят постоянството и изпълнението на задачите при деца със СДВХ.
Най-новите данни от изследвания и регистриране показват, че фармакологичното лечение на СДВХ е свързано с подобрени академични постижения, намалени отсъствия от училище, намален риск от травми, намален риск от самоубийствени намерения и действия, както и намаление на злоупотребата с вещества и престъпността.
Терапията със стимуланти е считана за най-ефективния метод за справяне със симптомите на СДВХ, като приблизително 70% от децата показват подобрение. Въпреки това, внимателен контрол от страна на родителите е от съществено значение за предотвратяване на злоупотребата с тези лекарства. При подрастващите е необходимо внимателно наблюдение за растежа. Загубата на тегло поради потискан апетит и забавяне на растежа са общи странични ефекти при взимането на стимуланти.
Поведенческа терапия
Има значителни доказателства за ефективността на поведенческата терапия при синдрома на дефицита на вниманието и хиперактивността (СДВХ). Това се препоръчва като първа линия на лечение за пациенти с леки симптоми или тези, които са в предучилищна възраст. Психологическите терапии, които се използват, включват психообразователен подход, поведенческа терапия, когнитивно-поведенческа терапия, междуличностна психотерапия, семейна терапия, училищни интервенции, трениране на социални умения, вмешателство сред връстници, организационно обучение и обучение на родителите.
Неврофийдбекът е показал по-големи лечебни ефекти в сравнение с неактивните контроли до 6 месеца след началото на лечението и може да има сравними лечебни резултати с активните контроли (контроли, които са доказали своя клиничен ефект) до една година след това. Въпреки доказаната ефективност на неврофийдбека, липсва достатъчно регулиране на неговата практика, което може да доведе до неефективни приложения и неправилни твърдения относно неговите иновации.
Заключение:
Синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност може да представлява значително предизвикателство за засегнатите лица и техните семейства, но с подходящи терапии и подкрепа много хора със СДВХ успяват да постигнат успех и да водят пълноценен живот. Сътрудничеството с лекари, терапевти и други специалисти е от съществено значение за ефективното управление на това разстройство.